Имаше едно време…

Имаше едно време едно царство, където по клоните на дърветата не растяха листа, ами… зелени балони. Дааа. И като така дърветата трябваше здраво да се държат с корените си за земята иначе… Иначе току виж се разлетели насам натам из небето, а да си летящо дърво в това царство се смяташе за признак на лошо възпитание…
 
 
 

Имаше едно време едно царство, където по клоните на дърветата не растяха листа, ами… зелени балони. Дааа. И като така дърветата трябваше здраво да се държат с корените си за земята иначе… Иначе току виж се разлетели насам натам из небето, а да си летящо дърво в това царство се смяташе за признак на лошо възпитание.

Да се държиш с всички сили непрекъснато беше доста изтощително, обаче дърветата нямаха избор. Единственото, което можеха да направят, за да облекчат тежката си съдба, бе да родят колкото се може повече плодове. И те раждаха. Клоните им се превиваха под тежестта на плодовете, а корените успяваха да си отдъхнат за малко от непрестанния порив на “листата” нагоре.

За съжаление това не траеше дълго, защото децата в царството, които бяха много добри… Хм, това беше излишно уточнение. Та, децата в царството само чакаха крушите, вишните, дюлите, прасковите, ябълките, черешите, кестените, орехите, сливите, кайсиите, смокините, джанките и черниците да узреят и се… И мушмулите също, а и дудите. Дудите бе, не черниците, а белиците… И се юрваха децата по градините на възрастните да берат, защото да се обере градината на съседите се смяташе за признак на добро възпитание в това царство. Дааа. Еееех!

За щастие обаче, всяка година, рано или късно, идваше есента. Балоните отначало пожълтяваха, после ставаха оранжеви, червени или кафяви и есенният вятър ги отнасяше в небето. Едва тогава дърветата можеха да си отдъхнат и починат. И почивайки си неусетно заспиваха и спяха дъъълго дълго, цяла зима. Толкова уморени бяха.

Дааа, така беше. Истина ви казвам, аз съм бил там. Ето, тази снимка я направих специално за вас, понеже си знаех, че няма да ми повярвате.

Сега вярвате ли ми?