Пак; Не че се хваля, но…; Неотдавна ненадейно ми се…

Неотдавна ненадейно ми се освободиха няколко часа в следобеда и аз веднага реших да разпусна малко с един шофьорски курс. Е, не можах да взема книжка веднага – късаха ме два пъти, но до вечерта се оправих.

Та тъкмо се разхождах нея вечер, отпочинал, с книжка в джоба и не щеш ли ми се обажда един приятел – началник на транспортния отдел на космоса…
 

Кротко мъркаш в леглото присвита,
уморена от страстна езда.
Утолявана и недопита –
хем жарава, хем извор вода.
Голото ти изваяно тяло
изкусило би даже Моне*.
С поглед бавно обхождам го цяло:
глезени, слабини, рамене…
А извивките му съвършени
ме подмамват отново към тях
и за кратко макар укротени,
пак бушуват в мен сили за грях.

_________________________
*Моне е рисувал само пейзажи.

Не че се хваля, но съм голям ловджия. Колко трофеи имам в мазето… Наслагал съм ги в буркани всичките. Правя ги на компоти или на сладко. От време на време за лични нужди пека малко ракия. Сега ще кажете “Ама как така?” Казахте ли? Да продължа…Майсторлъкът… висшият пилотаж, така да се каже, в лова, е да хванеш плодонт. Плодонтите растат в джунглите на една от планетите в…Всъщност няма значение… Спестявам го, защото ще се юрнете всички натам, пък реколтата за улов е строго ограничена – грижата за екологичното равновесие е над всичко.

Плодонтите са рожби на едно храстовидно растение… Растението е условно казано растение. И плодонтът не е плод, който откъсваш от клонката, макар, че расте на нея… по един на храст. Едни червени, гладки топчици, които светят вътрешно, когато узреят… обикновено в ранния следобед. Щом това се случи, падат на земята и почват да се разхождат, подскачайки. Ще попитате “Не се ли натъртват?”. Ами не се, защото не се удрят в земята. Подскачането е резултат от пулсираща антигравитация, която излъчват. Може цяло денонощие да обикалят, но после се връщат угаснали и посуровяли, свързват се с дръжчиците си и почват да смучат сокове като кърмачета. Малко прилича на бензиностанция цялата работа, но не е.

Плодонтите не се берат от храста, понеже, когато не са узрели нямат веществата, които правят компота и сладкото от тях вълшебни. За ракията, да не говорим – ще ви почерпя, ако ми дойдете на гости някой ден.

Та, както казах, не се берат, а се ловят. По два начина, и двата – с голи ръце. По-неопитните ловци използват капани. Капаните са обикновени тенджери с вода. Редят се около храстите с надеждата някой плодонт да цопне я в тях когато поеме на разходка. Това е доста неблагонадеждна работа. Виждал съм пишман ловци, натъпкали космическите си кораби с празна посуда, която подрънква през целия път до планетата и обратно. И то в повечето случаи за нищо, защото плодонтът по еволюция отбягва водата. Причината е, че попаднал в нея се парализира. Ако имаш късмет да цопне в добре замаскиран буркан, примерно, слагаш капачката и почваш да изваряваш. Но не си е работа да разчиташ на такъв късмет.

Аз ги ловя интелигентно. С класическа музика. Пускам тихо, през нощта някоя симфония, да речем, и плодонтите почват да се лепят по колонките, като от статично електричество. Аз само ги събирам, но не веднага, а изчаквам малко, понеже… Ами забелязах, че музиката ги обработва. Прониква в тях и им придава особен вкус и качества. Все едно ги потапяш в някаква марината. При това всеки автор дава различен резултат. Например Моцарт прави най-добър конфитюр…

Абе, какво съм седнал да ви обяснявам само да отделяте слюнка. До края на месеца съм си тук. Идвайте ми на гости, да ви почерпя. А пък ако знаете каква отлежала вагнерова ракия имам… Като пийнеш чашака почваш да се носиш насам натам… Не, не като пиян. Почваш да се носиш из въздуха. Сигурно е от консервираната антигравитация.

А разказвах ли ви как…

Неотдавна ненадейно ми се освободиха няколко часа в следобеда и аз веднага реших да разпусна малко с един шофьорски курс. Е, не можах да взема книжка веднага – късаха ме два пъти, но до вечерта се оправих.

Та тъкмо се разхождах нея вечер, отпочинал, с книжка в джоба и не щеш ли ми се обажда един приятел – началник на транспортния отдел на космоса. Вика: „Спасявай положението, трябва ми спешно шофьор на вселена за нощна смяна.” Приятел, к’во да го правиш?! Веднага се сетил, че ще измисля нещо. Спокойно – казвам – както съм отпочинал добре, ще изкарам една нощна смяна. Идвам.

То да си шофьор на вселената не е кой знае каква философия де. Внимаваш само за две неща: да караш направо, без да напускаш лентата и да не минаваш на втора светлинна. Ще кажете: „Ама каква втора светлинна? Нали максималната скорост е 300 000 км/сек.?” Така е. По закон. Тия от транспортния отдел на космоса не случайно бяха наложили това ограничение, защото младото поколение беше станало много безразсъдно и безотговорно напоследък. Не е като едно време… Ние бяхме друга работа. Мен ако питате, ограничението си беше на място. А и моят приятел добре бе изпипал нещата, защото всички вече мислеха, че няма по голяма скорост от светлинната. Ей го на и вие току що също скокнахте да ми възразявате за втората светлинна. Така е то. Потвори една лъжа 1000 пъти и тя става истина. Но сигурността на вселената е по-важна. Аз даже го съветвах на времето да обявят 100 000 км/сек. за крайна, но нали съм малко краен човек, екстремист така да се каже – не ме послушаха. Твърде много сме щели да ограничим правата на хората…

Както и да е. Да не се отвличам. Застъпих аз на дежурство веднага. Държа волана здраво, заковал съм километража на 300 000, пея си нещо на ум и карам направо. От време на време смигвам през страничното стъкло на шофьора на някой паралелен свят, но не си позволявам много да се разсейвам, за да не кривна от лентата. По едно време обаче, дали от правия път, взе да ми се приспива. Само от правия път е било, един монотонен такъв… Пък и нали нощна смяна бях – нищо не се виждаше наоколо. Любопитно ми бе да знам като как изглежда околовселенското пространство, но… нямах късмет. Една безкрайнна тъмница се бе проснала отпред… Безкрайна като пространство, но иначе си беше съвсем крайна и окончателна – стрелката на тъмномера бе опряла в абсолютната нула. Да бе, нула градуса тъмно. В такива условия, като няма какво да разнообразява гледката, почваш да клюмаш глава.

Хубаво, че вътрешният ми глас стои винаги буден, докато спя. По едно време го чувам да крещи: „Гледай къде карташ бе идиот!”. Отначало мислех, че вика на някой самонадеян шофьор покрай нас, но като ми удари два вътрешни шамара и се освестих разбрах, че било за мен. Поглеждам и какво да видя? Вселената се отконява от правата посока и излиза от лентата. Ужас! Паралелните светове вече не бяха нито паралелни нито успоредни даже. Добре, че не карах на втора светлинна – да се бях врязал в съседния досега. Мигновено завъртях волана в обратна посока, обаче го направих много рязко. Вселената поднесе и се завъртя около остта си, после закачи нещо и се преобърна няколко пъти. За щастие останахме в нашата лента. Щом стъпихме на колелата си, така да се каже, форсирах и успях да елиминирам остатъчните странични и центробежни сили. Ако беше някой млад шофьор, щеше да се насмете и да натисне спирачките, което би било фатално – ако вселената спре, всички ще разберат, че още редица други физични закони са лъжа на транспортния отдел. Тогава би настъпила такава ентропия, дето няма хаосомер, който да я измери.

Не всичко бе приключило обаче. Нали закачихме нещо. Оказа се че било най-периферната звезда на съседната паралелна вселена и тя бе прогорила дупка в нашата. Вярно ви казвам, вижте тая снимка:

Моят приятел ми я даде после. Нали хората от неговия отдел слагаха камери по трасето, за да следят движението и една от тях ме засякла…

Та ви казвам имахме пробойна във вселената. Лоша работа, но не трагедия. Пресегнах се за гюдерията от жабката и веднага затапих дупката, преди да е започнала да изтича материя от нея. То това оставаше само, да се разбере, че и оня постулат, дето нищо не се губело в природата е работа на транспортния отдел. Веднага щяха да се нароят хитреци предлагащи губене на данъчни задължения или създаване на печалба от нищото.

На сутринта моят приятел като се втурна да ми благодари, чак ми стана неудобно. Вика: „Леле човече, добре че беше ти! Толкова безаварийно дежурство не сме имали от Големия взрив. Ако знаеш какви ядове имам с новоизлюпените шофьорчета… Косите ще ти се изправят, ако седна да ти разказвам, какви поразии правят.” Спокойно бе – потупах го приятелски – нали затова сме старата гвардия, да спасяваме положението. Ако пак се наложи – свиркай. Аз съм на линия.

А разказвах ли ви как…